Алиса стоеше с ръце опрени в панелните стени, с глава притисната до тавана, с присвити към корема крака и се опитваше да се намести в този панелен дом, без да причинява щети. Опитваше се да не си поема дълбоко дъх, за да не помръдне, но усещаше как тялото и се схващаше. Вече не можеше да си даде представа дали са минали няколко минути, няколко часа или години.. Дали тя бе станала прекалено голяма или панелът – прекалено задушаващ.. Помъчи се да си представи, че се свива на кълбо и се превръща в малка топка, която се изтърколява през вратата, по стълбите навън към свободата…но малката топка се оплете в някакви боклуци и спря хода си…
Алиса, все още предстаяща си, че е малката топка навън, а не приклещеното голямо момиче вътре, реши че е твърде неудобно да се оплита постоянно в боклуци и че ще е малка подскачаща топка и на всяко място, на което подскочи, ще изниква цвете.
И топчето подскача ли, подскача и остави една цветна следа след себе си докато една малка мръсна ръчичка не го сграбчи. Малко мръсничко мургаво момиченце с широка усмивка и весели кафеви очи стисна топчето и се затича право през боклуците като ги ровеше така, както навярно всеки един от нас е ровил с крака отронените есенни листа.
Детето се зарадва много на шареното топче, подхвърляше го във въздуха и го улавяше, а когато го изпускаше цвете изникваше на мястото на тупкането. Разбира се, цветето биваше моментално изпотъпкано и превърнато в част от окаляния прахоляк, но какво толкова – нали такава бе играта – просто цветето не беше част от нея.
И все пак, случи се така, че при поредното изпускане изпод топчето изникна едно красиво голямо цвете, което накара дори мургавото момиченце да ахне. Първо му се прииска да го откъсне и да се закичи, че да стане най-красивото. Но след това реши, че ще се грижи за цветето, ще му направи градинка и ще му говори само хубави работи, за да порасте още по-голямо и красиво.
Алиса се усмихна с усилие и отново и се прииска да си поеме дълбоко дъх, да разчупи с ръце тези панелени стени и ако трябва да издиша целия въздух в себе си, но да издуха цялата тази мърсотия.
Алиса стоеше с ръце опрени в панелните стени, с глава притисната до тавана, с присвити към корема крака и се опитваше да се намести в този панелен дом, без да причинява щети. Опитваше се да не си поема дълбоко дъх, за да не помръдне, но усещаше как тялото и се схващаше. Вече не можеше да си даде представа дали са минали няколко минути, няколко часа или години.. Дали тя бе станала прекалено голяма или панелът – прекалено задушаващ.. Помъчи се да си представи, че се свива на кълбо и се превръща в малка топка, която се изтърколява през вратата, по стълбите навън към свободата…но малката топка се оплете в някакви боклуци и спря хода си…
Алиса, все още предстаяща си, че е малката топка навън, а не приклещеното голямо момиче вътре, реши че е твърде неудобно да се оплита постоянно в боклуци и че ще е малка подскачаща топка и на всяко място, на което подскочи, ще изниква цвете.
И топчето подскача ли, подскача и остави една цветна следа след себе си докато една малка мръсна ръчичка не го сграбчи. Малко мръсничко мургаво момиченце с широка усмивка и весели кафеви очи стисна топчето и се затича право през боклуците като ги ровеше така, както навярно всеки един от вас е ровил отронените есенни листа с крака.
Детето се зарадва много на шареното топче, подхвърляше го във въздуха и го улавяше, а когато го изпускаше цвете изникваше на мястото на тупкането. Разбира се, цветето биваше моментално изпотъпкано и превърнато в част от окаляния прахоляк, но какво толкова – нали такава бе играта – просто цветето не беше част от нея.
И все пак, случи се така, че при поредното изпускане изпод топчето изникна едно красиво голямо цвете, което накара дори мургавото момиченце да ахне. Първо му се прииска да го откъсне и да се закичи, че да стане най-красивото. Но след това реши, че ще се грижи за цветето, ще му направи градинка и ще му говори само хубави работи, за да порасте още по-голямо и красиво.
Алиса се усмихна с усилие и отново и се прииска да си поеме дълбоко дъх, да разчупи с ръце тези панелени стени, да издиша целия въздух в себе си, но да издуха цялата тази мърсотия.
