Е, да ъпдейтваме малко тоя блог, дее! :)

В последния един месец изживявам един невероятен академичен стрес. Той се дължи на дългата и упорита върволица от изпитни дати, в  която доста се пооплетох:

03.06 – Bevoelkerungsstatistik (тоя трябваше да го взема в трети курс, ама нали ходих по щатите…)

04.06, 01.07 – Вземане на решения в условия на риск и неопределеност (безобиден предмет с две финални презентации, който обаче глътна доста време)

14.06 – Управленско счетоводство (Ужас, абсолютен ужас. Чувствах се като малко подплашено мишле в лабораторния аквариум)

17.06,22.06 – Cambridge Advanced in English (жертвах го тоя изпит общо взето, ама поне на устния бях неотразима – shiny disco ball хахах)

21.06 – Международни счетоводни финансови отчети (за тоя нямаше как да се подготвя заради предния, ама така или иначе няма какво да правя цяло лято, трябва да си оставя някоя друга академична радост за септември, да поддържам академична форма, така да се каже)

24.06 – Международно право (бях страхотна, невероятна, компетентна…добре, че темата беше от началото на конспекта, че след 30та тема нямах представа за какво става дума)

27.06 – Писмен изпит по Теория на счетоводството (още един ужас, който те първа ще до-преживявам, защото утре ми е устния изпит….хлъц!)

29.06 – Нова институционална икономика (лесен изпит, минах и заминах край него като експресен влак край селска гара)

08.07 – Психология на рекламата (едва ли ще бъде голям зор)

11.07 – Финансово счетоводство (директно септември, сори, нямам сили вече…”Душа не ми остана, всичко ти дадох, всииииииииичко!”)

Оплаках се, хубаво, вече се чувствам по-добре, по-олекнала

Днес има РД един специален за мен човек и някъде между всичките изпити му направих една видео-картичка :

http://vbox7.com/play:5db11143

Моята малка творческа гордост Че след три счетоводства се чувствам леко тъпа..

Понеделник сутрин

Градът бързо и припряно вдишва и издишва бензиновите пари, подобно на закъсняващ дребен чиновник рано сутрин. Неравномерното дихание на града щеш не щеш те кара да отвориш подпухнали клепачи и мислено да се понамусиш от тази нерегламентирана намеса в съня ти.

Приготвяш се психически за онези 8 часа от деня, които ще преживееш на сън и от които няма да помниш нищо след няколко дни. Приготвяш се да видиш хората, с които би предпочел да пиеш чай в някоя хижа, а не да поддържаш скелета на една мисловна приумица, наречена фирма. Приумица, която ти дава статус, заплата и семпли социални контакти, както и повод да излизаш от вас всяка сутрин.

И е направо интересно колко жизнени сили влагаш, за да печелиш чужди работни битки като наемен войник, но без право на дял от плячката.

В автобуса, метрото, трамвая се бутаме пасажи от малки работни рибки, намусени малки рибки, мечтаещи да са акули, русалки или скатаващи се скатове.

Но разбира се, набутани в аквариума на колела не остава много място за мечти, мечтите са за след работно време, когато ни пуснат от мрежата, която тегли лодката-фирма нанякъде. И преди да продължа с преразкази от „Търсенето на Немо” май е по-добре да се поразработя малко, а?

Пеперудата

Опърлената пеперуда изви болезнена спирала към земята. Ударът със сухия прах и донесе моментно успокоение, летенето бе толкова мъчително. Усещаше как крилцата и парят и парят и не можеше да направи нищо. Сетне, започна усилено да маха като правеше прашни полукръгове по земята. Всичко бе килнато на 90 градуса и изглеждаше така страшно голямо. Уплаши се, наистина се уплаши, че всичко може да свърши просто ей-така. Започна да пърха все по-усърдно, опитваше да се изправи на крачета и за миг си повярва.

Но в следващият момент се сгърчи от парализиращото парене. Пърхането разгаряше опърлените криле и те постепенно губеха цвета си. Добиваха графитен цвят, а искриците пълзяха към телцето. Парещата болка я обхвана в топлата си прегръдка и в един момент всичко стана искрящо и светло.

Аз съм просто човек

 

“I am what I am” approach

Man is a complete Lord’s creation. Man is what he already is – an imprint of his ancestors, an incredible combination of the DNAs of thousands of people and destinies. Isn’t this simple fact enough to feel self-confident?

In the past I used to believe that I have to improve constantly my personality. I used to read books like these:

But if I should be hounest, I don’t remember anything. Now reading books like these seems to me more or less non-sense. Because as I already said – man is a complete Lord’s creation. So, man doesn’t need reconstruction. Or at least not this worldly type reconstruction – outer intervention in your inner peace.

I’ve seen many people who had read books with the most pretentious titles “How to become master of…”, “The success key to…”, “10 steps to…” , but if I didn’t know this simple fact I would never suggest that they are “masters of…”.

First of all, I have to be happy of what I am. I hate reading rows where Mr. I-know-how-you-feel writes the symptoms of this or that and asures you that HE has the approach of overcoming the thing.

I am what I am and I’m happy with it, so I am not going to become better person if I know the rules of how to master my time. I don’t need to become better person according to some worldly criteria. If I don’t feel satisfied with my punctuality, I’ll find the inner strenght to improve it, because I love myself. I don’t need the support of some know-how books to explore myself. My inborn humanity and intelligence will lead me the best in my efforts.

Well, I have to convince my own cat as well…

just thoughts

I am my greatest enemy. When I take a step with my right foot, my left one trips it up. When my heart wants to scream out, my throat closes up for the words. Who says that everyone knows himself the best? It’s not true. Such kind of complete knowledge is a self-realization, a victory over yourself. I cannot fully realize myself. This means that I have to be objective. How can I be objective towards myself? Self irony is a good approach toward becoming objective, but it’s not enough. Because your soul should be calm and humble, as well. Not seeking what you don’t have. If you’re a seeker, you never can be objective, because you should admit that you’re not happy (if you’re happy, you wouldn’t ask for anything else, right) and human nature wouldn’t allow such a revelation, because human nature isn’t so strong. People live with illusions, although sometimes it’s so obvious how wrong are they.

It’s a common sense that when you realize yourself, you’re fulfilled, so you should be happy. But damn, it so much easier to list the hundreds of things I don’t consider that I am or want to do, instead of list the things I consider myself I am or wanna do.

It’s easier to live with illusions and demand for more and more than staying on a place, reconciling to yourself, being humble and realistic. More or less, we wouldn’t like to admit that life is what is happening now. Life should be something…more beautiful, emotional, meaningful…but life is me. I am life or the way I perceive it.

Ok, we get to the zero point. I am my greatest enemy, because I limit myself. I love myself so much. I don’t wanna suffer, but I don’t know myself that much to be sure that in the new situation I can handle it without any grief. But grief opens the depth of your soul and makes it more humble. If you’re hopelessly sincere in your grief, then you bury one illusion. Every buried illusion is a chance.

дългият път към дома

Огледа се във водната повърхност. Не беше онази изящна, деликатна капка, която си представяше. Не, беше и рано да се влее, не можеше да свърши водния си път в такъв вид, не и сега. Реши да се върне. Летя нагоре и нагоре, и нагоре, и нагоре…Започна да става все по-гореща капка.

След мъничко се озова на нечия пареща буза и осъзна, че всъщност е сълза. Стана и непоносимо топло и се почувства като една предателска малка жалка сълзичка, която не иска да служи на собственика си. Та тя нямаше право, защото не беше някаква си капка, пратена от…небитието, а си имаше своя горчива очистителна роля. Тя трябваше да бъде отделена от тази гореща буза възможно най-скоро, иначе риксуваше да се превърне в най-обикновена капка, размазана по нечия ръка и нямаше да изиграе мелодраматичната роля на живота си.

Сълзата се търкулна бавно, но сигурно, поемайки цялата топлина, която молекулите и можеха да понесат, без да се изпарят.

“Кап!” Водната повърхност лениво се размърда, правейки място за новодошлата.

В колата

Автомобилът изстена. Гумите впиха каучукови пръсти в асфалта и оставиха следите на своето преждевременно износване. Късите тъмни дири водеха до спрялото превозно средство, което отдъхна облекчено.

Той седеше, хванал здраво волана. Гледаше право напред. Гледаше отвъд прозореца, беше отвъд прозореца с цялото си същество, сякаш то беше излетяло при набиването на спирачката.

Тя седеше до него. Гледаше право напред. Опитваше се да гледа отвъд прозореца, но не виждаше нищо. Сякаш всичките и мисли и емоции се бяха размазали по предното стъкло при набиването на спирачката.

Те обърнаха глави един към друг, но погледите им се сблъскаха някъде над ръчната спирачка. Ситен скреж се посипа над ръчката.

Зверчето

Понякога малкото тупкащо зверче в теб побеснява, започва да хапе наред каквито тъкани докопа и ги къса ли къса. Сякаш си съществува паралелно с теб, без да му пука, че ти причинява болка, а е създадено, за да ти предава своята неподлежаща на дресировка емоционалност, неконтролируема страст, дива чувственост и опасен жар.

Не вярвам, че обстоятелство или човек е в състояние да те сломи. Правиш го ти самият, позволяваш на зверчето да побеснее.

А позволиш ли, знаете какво следва…Тогава се омаломощаваш, краката ти не крачат уверено както преди, гласът ти започва да глъхне и залиняваш вътрешно. Замязваш на хартиена фигурка, която се килва и от полъха на вятъра дори. И аха да полетиш към земята, когато едно грижливо и нежно пръстче изправя фигурката. И за нула време се превръщаш в грациозната, горда хартиена балерина на храбрия оловен войник. Примерно.

Не е нужно много. Малко грижа и внимание. Значи излъгах. Както грижливото пръстче може с едно погалване на зверчето да го укроти, така може и да го разяри.

Това грижливо пръстче, което усещаш като незаменима подкрепа…появява се толкова неочаквано и незаслужено понякога, направо недоyмяваш с какво си заслужил.

Котковизми

Вдъхновението ми избива винаги, когато имам хипер-мега-много за учене. Като див необязден кон, съзнанието ми се мята и препуска сред какви ли не теми, темички и дейности, хвърля къчове на всякакви домашни и тотално отказва да надене хомота на висшето образование.

И виж ти, сетих се, че досега никога не съм споменавала Миша. Ама и думица не съм изпускала за нея, сякаш е някакъв свръх секретен проект на ЦРУ. А може и да е правителствена “разработка”, защото със сигурност не е обикновено коте.

Малко предистория. Миша е моят подарък за брат ми за 11тия му рожден ден. Вече година и нещо се подвизава у дома. Като нрав е спокойна, хитрушка, отваря врати, умерено егоистична, интровертна, не обича промените, малко страхлива.

Проявява явно предпочитание към високите технологии:

И високите места като закачалката, например. Ако попаднете на нея там се правете, че не я забелязвате. Фюй-фюй, свиркам си, няма котка там..:

Ако все пак я забележете, Ви очаква това:

И докато треперещата Ви и омаломощена ръка тръпне за своята участ, ще последва това:

Но все пак нека не предавам нещата едностранчиво. Не винаги е лоша. Понякога ме дарява с повелително близване по челото или по ръката… преди да я захапе.

“Мяу, ще пусна опровержение по Animal Planet! Тва дето си го написала е толкова вярно, колкото, че мустаците ми са черни! Ще те захапя по палеца на крака докато спиш!”