Боженци

Ммм, уикендът в Боженци беше страхотен Като цяло, това място има дух, определено има мноооо дух! И хора – това е може би единственото село, където НЕ се продават цигари. Ама никъде. Йееее

Всички къщи до една са реставрирани, белички, лъскавички..абе, както го нарекоха другите – същински Boutiqueville. Ето една нощна снимчица:

Отвъд еуфорията, трябва да ви кажа, че да съществуваш, макар и два дена, в къща, чийто таван е на 1.80 може да бъде много болезнено…особено ако ти си 1.80…по принцип си е практично – топлината се задържа по-ниско, но стойката определено наподобява орангутан…:

Може би, тук е момента да спомена какво беше първото нещо, което видях сутринта след първото ми пренощуване на Боженска почва:

Шаш и паника! Какви са тия крака, хора, барикади? Ама след сутрешния джогинг всичко си дойде на мястото…отдъх!

След туй, както повелява туристическата култура, трябваше да се уважат и местните специалитети. В случая – баничката, пък и самата шекерджийница:

Освен баничката, бялото сладко и биволското мляко, Боженци има и прекрасна бира на име “Ичкия”.

Мъжете, оставащи един ден след другите в къщата, не без основание определиха Бира’и’чкия като добра алтернатива…

Тук е мястото да споменем, че едно от прекрасните неща в Боженци е и чудесната природа:

Като цяло, мога да заключа, че Боженци си е един малък спретнат кът в планинката, където може да си починеш, да теглиш един игнор на интернета, жи-си-ема, мръсния въздух и работата. Bojenzi macht viel Spaß!

9,99 от Ф. Бегбеде

Честно казано, мислех да не коментирам тази книга поради противоречивите чувства, които породи в мен лирическия герой = Аз-ът = авторът.

Под черта ще кажа, че книгата беше пълна с всякакви пунктуационни, правописни и какви ли не грешки, така че…евала на редакторите и който там преглежда!

Очевидно, това се оказва една от характерните черти при издаването на “съвременната проза”.

Във фокус е поставено идолопоклонничеството пред марките, парите. Според лирическия герой никой не може да избяга от света на стоките, който го бомбардира с рекламни послания, призиви и в крайна сметка – формира у всеки постоянното неудовлетворение. Това неудовлетворение, което се опитваш да премахнеш като консумираш повече и по-всеотдайно.

Абе, доста банално, като се замисли човек.

А това, което ме издразни в стила на Бегбеде е, че в името на скандалността определено е загърбил някои важни скрупули.

Човекът е минимизиран, така да се каже, неглижиран, лишен от одухотвореност, представен като роб на суетата…липсва любовта и уважението към човека, с една дума.

Има ужасни описания на гавра с човешкото – например убийството на човек, описано като статия във вестник Шок, самоубийственото поведение на главния герой (заклет наркоман)…

Абе, тази книга по-скоро ми звучи като самооправдание на един рекламист, отколкото като критика. И в името на това самооправдание всичко трябва да бъде принизено – на първо място: ЧОВЕКЪТ.

Това е!

Разнообразяващо разказче

В последните няколко дни бях в онова състояние, в което сякаш имаш буца в гърлото, езикът ти е скован, когато трябва да общуваш с близките си, чувстваш се така отчужден, общуването е бреме. Далечните чувстваш близки, а близките – далечни. Но тази вечер прочетох едно разказче, което разнообрази тежките мисли.

Из “Смъртта на еднодневката” от Вирджиния Улф

“…

След малко, изморена от танца, еднодневката притихна върху слънчевата рамка на прозореца – очевидно странното зрелище бе свършило и аз я забравих. После, като вдигна очи, погледът ми се закова на нея. Опитваше се пак да заиграе, но тъй схванато, толкова непохватно, че едва изпърха по долната част на стъклото; поиска да прелети догоре, не успя. Замислена над друго, известно време съзерцавах безплодните усилия равнодушно и все я очаквах да литне – така очакваме машината, спряла за миг, да тръгне отново, не се и сещаме, че може да се е повредила. Някъде след седмия опит тя се пусна от рамката и тупна по гръб на перваза, потрепвайки с криле. Нейната безпомощност ме озадачи. Изведнъж осъзнах, че с еднодневката става нещо; трудно и бе да се изправи; безплодно размахваше крака. Но докато се присягах с молива, за да я преобърна, сетих се, че тази немощ и това объркване вещаят наближаването на смъртта. Оставих молива.Крачката потрепериха още веднъж. Огледах се, сякаш търсех врага, с когото се сражава. Надзърнах през прозореца. Какво имаше навън? Станало бе пладне и работата из полето бе секнала. Застой и тишина заместваха предишното оживление. Птиците бяха отлетели да търсят храна в ручеите. Конете се мъдреха неподвижно. Ала онази мощна сила си беше все същата, таеше се отвън необхватна, безразлична, безлична, равнодушна към всичко наоколо. И някак си опълчена срещу дребната жълтеникава еднодневка. Безсмислено бе да се намесвам. Можех само да наблюдавам непосилния отпор на тънките крачета срещу настъпващата гибел, която можеше,стига да пожелае, да унищожи цял един град и не само град, а милиони човешки същества; знаех – нищо не е в състояние да се пребори със смъртта. И все пак след малко, набрали сили, крачетата отново проиграха. Чудесен беше този сетен протест и толкова могъщ, щото накрая тя успя да се обърне. Естествено съчувствието ни е всякога на страната на живота. А оствен туй, след като никой не искаше, а и не можеше да го знае, чутовното съпротивление на незначителната малка еднодневка срещу такава мощна сила, стремежът и да опази онова, което никой друг нито ценеше, нито желаеше да съхрани у нея, дълбоко ме развълнува. И отново, необяснимо как, видях живота, чистото зрънце. Пак вдигнах молива, макар да знаех, че е безполезно. Но докато посягах, разпознах безпогрешните признаци на смъртта. Тялото се отпусна и се вдърви. Борбата свърши. Незначителното малко създание бе познало смъртта. Съзерцавах мъртвата еднодневка и това безсмислено и дребнаво тържество на гигантската сила над жалкия противник ме изпълни с удивление. Тъй както преди миг животът ми се бе струвал необикновен, също такава необикновена ми се виждаше смъртта. Еднодневката, обърната вече по коремче, лежеше спретната, безропотна, успокоена. “О, да”, сякаш казваше тя, “смъртта е по-силна от мене.”"

Любимите ми снимчици :)

Американска любопитна пеперудка

Любимата ми филийка

Лампата

Малкото диване

Седянка

Нощната лампа

Хапчета

Крадецът на череши

Ммм

Нагоре, нагоре…

Храстче

Храстче 2

Храстче 3

Езеро

Водно конче

Залез над града

Малко зима за накрая

Отново на single mode

То не, че е някаква новост. Просто трява да го приема. Малко е страшничко. Но още по-страшничко си е да не го приема. Аз съм създадена като самостоятелен индивид и това е най-нормалното състояние, нали? Първо трябва да свикна отново да прекарвам време сама със себе си.

Трябва да се науча да приемам хората по-реално, да проявявам уважение към техния стремеж да бъдат щастливи успоредно с твоя стремеж, независимо от твоя стремеж, понякога въпреки твоя стремеж. Няма такава реалност като две воли, които се съединяват в една и ХОП – всеки от двамата е щастлив в контекста на другия. Често щастието е въпрос на късмет, статистика. Да, човек може изкуствено да повиши шансовете си, но и рискува да попадне в лапите на страха, на маниакалността.

Трябва да отключа сърцето си, така че да приемам радостта на другите като моя собствена, а не тревожно да отбелязвам, че съм назад в съревнованието за щастие. Щастието е неограничено. Няма конкуренция за него. То е като въздуха, който минавайки през белите дробове създава живот.

П.П. Нека заинтересованите от мен мъже да не приемат това като картбланш. Ако съм Ви отказала 4-5 срещи подред и не съм Ви предложила алтернатива, значи не проявявам интерес към Вас, ок?

Коментар на “Нежна е нощта” от Ф. Скот Фицджералд

“Нежна е нощта” фокусира вниманието върху отношенията между съпрузите Дайвър. Дик – многообещаващ млад психатър и съпругата му – красивата Никол, която е и негова бивша пациентка. Дик е амбицозен, пробивен и очарователен, а Никол – неуравновесена, драматична личност. Той е нейната психическа опора, силният, уравновесяващият. Може би отношенията им щяха да останат в рамките на нормалното покровителствено отношение на съпруга и крехката, но обаятелна красота на съпругата ако не се бе намесил един фактор.

Никол е богата. Много богата. При това много по-богата от съпруга си. Започват да водят разточителен живот. Обиколки по Ривиерата, подбрани изискани събирания, абе…всичко на шест. Дик занемарява и де факто изоставя работата си, Никол няма какво да я коментираме – една метла не е хванала в живота си.

В един момент се оказва, че луксът заради самият лукс започва да носи празнота, а амбицията на Дик го кара да се чувства неудовлетворен от това, което прави с живота си (сиреч само хойкане по светски събития).

От друга страна Никол се опитва да въвлече Дик все повече в този лукс, защото това е нейната запазена територия. Там тя е доминантната фигура и започва да купува разкош на съпруга си с тайната мисъл да го задържи близо до себе си.

Дик все повече започва да се чувства като жиголо, а на всичкото отгоре – да се разкъсва между ролята на съпруг и лекар на неуравновесената Никол.

Двамата са толкова навлезли един в друг, че всеки жест, мълчание или дума има скрит подтекст. Всичко това доста потиска Дик, лишава го от свободата му и пречупва духа му. Той започва да пие.

Никол пък задълбава в материализма си и започва да гледа на Дик от висотата на човека с мангизите.

В крайна сметка тя се излекува от психическата си болест, бие дузпата на Дик и се жени за друг.

Заключението: Охолството за самото охолство води до страдание, защото човешката душа е ненаситна за живота, който далеч не е само цветя и рози.

Say Cheese!

Say Cheese!

Cheese-lego

Лети бойната ескадрила!

Cheese руини

Репродукция на наклонената кула в..къщи

Визитки, сирене, визитки, сирене…

На този ден…

1. ме нападнаха противоречиви емоционални мисли, като в един момент ми изглеждаше правилно едно нещо, а в следващия момент – друго нещо
2. правих смели планове за бъдещето си в близката една година
3. около обяд тичах нагоре-надолу по етажите на различни сгради – цялата стресирана и с див, полу-адекватен поглед
4. със задоволство установих какъв издържлив човек съм. Обичам си се!
5. Обяснявах, че вярвам в брака и трябва всички хора да са женени
6. Подмазвах се на колеги, но просто трябваше да си свърша работата…
7. Установих, че другата седмица ще имам толкова много задачи, че по-добре да се разболея
8. Дораздадох си последните мартенички на колегите, които не бях намартеничкнала предишния ден
9. За пръв път плувах след употреба на Aminostrong
10. Още веднъж установих колко неприятен може да бъде негативизмът в екипа
11. Чувствах се скована в безидейност в един момент
12. Гледах картички на гръцки забележителности и изказах български националистични мисли пред грък (е, не чак „България на три морета” J)
13. За пореден път забелязвам драфт-а, който имам на един пост озаглавен „До г-н Небесния Управител”, но не съм довършила
14. Катя има Рожден ден! J

На концерт

Днес с Невена ходихме на концерт – един познат от Банкя свири на пиано. За пръв път ходя на такова събитие. Беше странно. Слухът ми не беше привикнал към пианото, та в началото определях звуците, достигащи до ушите ми като “дрънкане по клавишите” и нищо повече.

В течение на концерта, обаче, започнах да се отпускам, да “визуализирам” емоцията, която пораждаше в мен песента на пианото. Ако трябва да съм честна, по-голямата част от визуализацията бяха елементи от картините, които Катя ми показва вчера.

Само дето в съзнанието ми не бяха статични – трите грации си танцуваха, Мадоната галеше младенеца с дългите си пръсти, Юпитер прегръщаше Йо, Платон и Аристотел крачеха, спорейки.

Песента на пианото ту хиперболизираше, надънвайки клавишите до край, ту намираше звучни епитети на героите в моите визуализации.

Замислих се…Чрез свиренето на пиано Кирил (познатия ми) реализира тези душевни дадености, които висшата воля е дала на човека. Той изразява човешката си чувствителност, житейски преживявания, сръчността на пръстите си и….въобще всичко, което ни прави способни да създаваме това, което наричаме изкуство. А защо седя на стола в залата и го слушам?

ИЗКУСТВО. Слушайки Кирил, стигнах до извода, че това е всичко, което “разгръща” душата ни. В този ред на мисли, четенето на книги, например, също е изкуство. Стига да създава в нас този душевен мед, с който Кирил нахрани всички нас – публиката.

ИЗКУСТВОТО ПОРАЖДА ИЗКУСТВО. Слушам Кирил, защото сладостта на неговия душевен мед захранва моята душа и аз също започвам да създавам душевен мед. Поне това е моето обяснение. Невена го нарича “емоционално презареждане”.

СЪЗДАВАМЕ ЛИ ИЗКУСТВО ИЛИ ТО ВИНАГИ СИ Е БИЛО ТАМ? Създавайки ни, висшата воля ни е дарила с разум и тяло, които са способни да преценяват и пресъздават околната среда. Тази висша воля е искала ние да творим изкуство, затова ни е създала такива, каквито сме. Всяка комбинация от звуци, която Кирил изсвири съществува в природата. Самата комбинация от звуци е природа, тъй като малко или много пресъздава човешката емоция и преживявания (мисли), които са природа. Франц Лист, когото Кирил свири, не е създал сонатата си-минор, той само е пресъздал природата.

ЧАЛГАТА НЕ Е ЛИ ИЗКУСТВО?

Сонатата на Франц Лист ме накара да си представям трите грации, Мадоната, Юпитер и прочие. Невена си е представяла други неща. Всеки един човек в залата е възприемал песента на пианото по различен начин. ИЗКУСТВОТО ТИ ДАВА СВОБОДАТА ДА ТЪЛКУВАШ. Изкуството освобождава мисълта ти от рамката на битовите преживявания.

“Елате пиленца при батко!”, “Не знам какво става, когато ме погледнеш…”, …. - къде е свободата на мисълта?

Извинявам се, ако всичко това звучи прекалено самонадеяно. Разбирам, че вероятно представям само малко късче от многоизмерната реалност.

Рецензия на “Синухе египтянина”

“Синухе Египтянина” разказва историята на египетски фараонски лекар, живял през размирните времена в столицата Тива на обединен древен Египет. В тези времена местните нрави се размесват с чуждоземните, вярванията се изменят, а Египет преминава през кървавия път на войната.

Новоиздигнатият фараон Ехнатон се опитва да отгърне нова страница в историята на страната си, прокарвайки изконните ценности за любовта и толерантността между хората, равноправието между различните раси, народи и социални слоеве.

Синухе преосмисля тази нова вяра, докато животът му преминава през разкоша във фараонския палат, сиромашките къщи и смрадта на бедняшките квартали на Тива, сблъсква се с варварските навици, но и с постиженията на сирийци, вавилонци, хети, аморити и критяни. Синухе носи новата вяра в сърцето си и гладът на бедните, насилието и неравноправието в съвремието му го карат да се вкопчи в нея, макар да губи обичните си хора по трагичен начин именно заради новия бог на фараона.

Задавайки си вечния въпрос “Защо?”, Синухе преминава през безброй предизвикателства и достига до много знания и дълбока мъдрост. За съжаление, колкото повече отговори намира, толкова по-самотен се чувства.

Това прекрасно художествено произведение на Мика Валтари може да намерите за около 15 лв., моята книга е от издателство Еднорог.