Котковизми

Вдъхновението ми избива винаги, когато имам хипер-мега-много за учене. Като див необязден кон, съзнанието ми се мята и препуска сред какви ли не теми, темички и дейности, хвърля къчове на всякакви домашни и тотално отказва да надене хомота на висшето образование.

И виж ти, сетих се, че досега никога не съм споменавала Миша. Ама и думица не съм изпускала за нея, сякаш е някакъв свръх секретен проект на ЦРУ. А може и да е правителствена “разработка”, защото със сигурност не е обикновено коте.

Малко предистория. Миша е моят подарък за брат ми за 11тия му рожден ден. Вече година и нещо се подвизава у дома. Като нрав е спокойна, хитрушка, отваря врати, умерено егоистична, интровертна, не обича промените, малко страхлива.

Проявява явно предпочитание към високите технологии:

И високите места като закачалката, например. Ако попаднете на нея там се правете, че не я забелязвате. Фюй-фюй, свиркам си, няма котка там..:

Ако все пак я забележете, Ви очаква това:

И докато треперещата Ви и омаломощена ръка тръпне за своята участ, ще последва това:

Но все пак нека не предавам нещата едностранчиво. Не винаги е лоша. Понякога ме дарява с повелително близване по челото или по ръката… преди да я захапе.

“Мяу, ще пусна опровержение по Animal Planet! Тва дето си го написала е толкова вярно, колкото, че мустаците ми са черни! Ще те захапя по палеца на крака докато спиш!”

Страстоубиецо мой! и други такива

Миналата вечер беше различна. Чувствах се някак повече жена! Защото цяла вечер си бърборих по женски с Катето, на която гостувах.

Ама това, говоренето по женски, е много увлекателно. Жалко, че го открих чак след 20тата си година.

Докато Катето се впусна в сметки до колко сутринта трябва да си върши дистанционната работа, реших да си похапна. Вечерята ми мина под знака на скилидката. Много чесън, много нещо! В таратора, като чеснов сос на филийки, просто хрускащи скилидки…Чесньо мой!

Не пропуснах и вечерния омлет, който тъкмо стържех с вилица от тефлоновия тиган, когато Катето… Катето, явно подочула звук от нерегламентирано боравене с тигана и, сецна доволната усмивка на изгладнял абориген, разлята по лицето ми. “Вили, убих те!”

Погледнах я като хванато на местопрестъплението коте, което току що се е изтропкало в обувката на собственика си. Тя пък реагира точно като собственик на коте, което току що се е изтропкало в обувката му. Но почти веднагически се поуспокои при разяснението, че то тефлонът е канцерогенен, така или иначе.

Нямам тефлонови съдове у дома, честна дума.

И какво мислите правят 2 добри приятелки към полунощ?

Опитват се да отворят туба с минерална вода, разбира се! Катето, в ролята на безнадеждно отчаяна от борбата си с капачката жена, призова моята морална, но най-вече физическа подкрепа.

Напъвайки мускули, установих своята абсолютна безпомощност, докато капачката ме зяпаше някак безцеремонно с розовите си буквички. Грабнах ножа и насочих острието към гърлото на тубата. Капачката попремигна нервно с голямото си “О”, но беше вече късно. Пръстенчето се изтърколи на земята, а капачката бе прорязана. Всичко женско в стаята ликуваше!

Делнично, филмово…

Гледам да оползотворявам последните дни с ходене на лекции и плуване. Вече си водя записки на ноутбука и изпитвам огромно удволетворение, защото най-накрая намирам смислено занимание по време на лекция. Повярвайте ми, мисълта да пиша в тетрадка ме отблъсква със страшна сила, тъй като нито мога да пиша бързо и систематично, нито има къде да съхранявам поредната купчина хартии.

Снощи гледах Дзифт и останах със смесени чувства. От една страна черният хумор, който елегантно скицираше целия сюжет, някак ме стресна. Много мъжки филм, много мъжка гледна точка. Жената, естествено, беше скритият враг през цялото време, докато не стана открит, най-накрая. От друга страна, съвсем трагични стечения на обстоятелствата в житейския път на главния герой (Молеца) бяха представени спокойно и без екстравертни драматизации, които иначе винаги ме карат да пусна по някоя и друга сълза. Монологът на Молеца, черно-белите кадри, дълбоките и явно доста дигитално обработвани гласове на всички герои сякаш предвещаваха важни истини, които ще бъдат изречени и които гарантират обречеността на Молеца. В интерес на истината, от целия филм като фраза ми остана само “Ни лайно ял, ни лайно мирисал”, но както и да е. Да кажем, че не съм внимавала достатъчно. Симпатичното беше именно същият стряскащ черен хумор, който внушаваше, че въпреки обречеността, човек може да надмогне отчаянието и може би точно черният хумор правеше Молеца “резистентен” към това пагубно състояние на духа.

Като цяло, дразня се на това противопоставяне на половете. Не че не го изпитах и лятото, не че не слушам от време на време настръхнали моми, оплакващи се от “техния”, не че не гледам филми, сравняващи жената с богомилка, ама всичко е любов в крайна сметка.

 

П.П. Вече мога доволно да приплясна с ръце, тъй като се наканих да направя клипчето за тийм билдинга:

Битовизми, епизод 85736547

Днес бях на първата си лекция. Много приятно е усещането да не бързаш за никъде, да знаеш, че само тази лекция имаш за деня, няма да тичаш на работа, няма да се потиш, прескачайки по 2 стъпала наведнъж, да развяваш коси в галоп към офиса…Е, така ще бъде до началото на ноември. Имам няколко хубави седмици. Странното е, че нямам търпение и да започна работа. Вчера се върнах от т.н. тийм билдинг, който беше много приятен.

Дряново се справи успешно с ролята си на приветливо място за усамотение на една трескава рекламна агенция. Общо взето, екипното изграждане се състоеше в Индиана Джоунс-овски активности като търсене на съкровища по карта, стрелба с пушка и лък и всички съпътстващи ги екстри като горички, рекички, мостчета, гласчета на колеги из планината, без да имаш представа нито за своето, още по-малко за тяхното местоположение.

Май за пръв път ми се случи да бъда събудена от такъв будилник:

Единственият проблем е, че май не работи при дъжд…

За да бъде по-интересно, разделиха ни на отбори и аз имах честта да съм в отбор “Номер 1″, който стана известен и като “Show your tits”. Ето го капитана ни:

 В отборното представяне бяхме…как да кажа…в златната среда, но поне беше шоу.

Игрите започнаха от пещерата “Бачо Киро”:

Имаше група от възрастни хора, които започнаха да пеят народни песни в една от залите. Звучеше толкова истински и емоционално.

Като цяло, това откъсване от София ми помогна да си припомня колко красиво, вълнуващо и приятно може да се чувствам и в нашата си природа.

На връщане минахме през Трявна, а оттам си купих един пумпал. Страхотен е, феноменален! Седя си по спирките и го въртя на дланта си ей така:

Това засега.