Гледам да оползотворявам последните дни с ходене на лекции и плуване. Вече си водя записки на ноутбука и изпитвам огромно удволетворение, защото най-накрая намирам смислено занимание по време на лекция. Повярвайте ми, мисълта да пиша в тетрадка ме отблъсква със страшна сила, тъй като нито мога да пиша бързо и систематично, нито има къде да съхранявам поредната купчина хартии.

Снощи гледах Дзифт и останах със смесени чувства. От една страна черният хумор, който елегантно скицираше целия сюжет, някак ме стресна. Много мъжки филм, много мъжка гледна точка. Жената, естествено, беше скритият враг през цялото време, докато не стана открит, най-накрая. От друга страна, съвсем трагични стечения на обстоятелствата в житейския път на главния герой (Молеца) бяха представени спокойно и без екстравертни драматизации, които иначе винаги ме карат да пусна по някоя и друга сълза. Монологът на Молеца, черно-белите кадри, дълбоките и явно доста дигитално обработвани гласове на всички герои сякаш предвещаваха важни истини, които ще бъдат изречени и които гарантират обречеността на Молеца. В интерес на истината, от целия филм като фраза ми остана само “Ни лайно ял, ни лайно мирисал”, но както и да е. Да кажем, че не съм внимавала достатъчно. Симпатичното беше именно същият стряскащ черен хумор, който внушаваше, че въпреки обречеността, човек може да надмогне отчаянието и може би точно черният хумор правеше Молеца “резистентен” към това пагубно състояние на духа.

Като цяло, дразня се на това противопоставяне на половете. Не че не го изпитах и лятото, не че не слушам от време на време настръхнали моми, оплакващи се от “техния”, не че не гледам филми, сравняващи жената с богомилка, ама всичко е любов в крайна сметка.

 

П.П. Вече мога доволно да приплясна с ръце, тъй като се наканих да направя клипчето за тийм билдинга: