Миналата вечер беше различна. Чувствах се някак повече жена! Защото цяла вечер си бърборих по женски с Катето, на която гостувах.

Ама това, говоренето по женски, е много увлекателно. Жалко, че го открих чак след 20тата си година.

Докато Катето се впусна в сметки до колко сутринта трябва да си върши дистанционната работа, реших да си похапна. Вечерята ми мина под знака на скилидката. Много чесън, много нещо! В таратора, като чеснов сос на филийки, просто хрускащи скилидки…Чесньо мой!

Не пропуснах и вечерния омлет, който тъкмо стържех с вилица от тефлоновия тиган, когато Катето… Катето, явно подочула звук от нерегламентирано боравене с тигана и, сецна доволната усмивка на изгладнял абориген, разлята по лицето ми. “Вили, убих те!”

Погледнах я като хванато на местопрестъплението коте, което току що се е изтропкало в обувката на собственика си. Тя пък реагира точно като собственик на коте, което току що се е изтропкало в обувката му. Но почти веднагически се поуспокои при разяснението, че то тефлонът е канцерогенен, така или иначе.

Нямам тефлонови съдове у дома, честна дума.

И какво мислите правят 2 добри приятелки към полунощ?

Опитват се да отворят туба с минерална вода, разбира се! Катето, в ролята на безнадеждно отчаяна от борбата си с капачката жена, призова моята морална, но най-вече физическа подкрепа.

Напъвайки мускули, установих своята абсолютна безпомощност, докато капачката ме зяпаше някак безцеремонно с розовите си буквички. Грабнах ножа и насочих острието към гърлото на тубата. Капачката попремигна нервно с голямото си “О”, но беше вече късно. Пръстенчето се изтърколи на земята, а капачката бе прорязана. Всичко женско в стаята ликуваше!