дългият път към дома

Огледа се във водната повърхност. Не беше онази изящна, деликатна капка, която си представяше. Не, беше и рано да се влее, не можеше да свърши водния си път в такъв вид, не и сега. Реши да се върне. Летя нагоре и нагоре, и нагоре, и нагоре…Започна да става все по-гореща капка.

След мъничко се озова на нечия пареща буза и осъзна, че всъщност е сълза. Стана и непоносимо топло и се почувства като една предателска малка жалка сълзичка, която не иска да служи на собственика си. Та тя нямаше право, защото не беше някаква си капка, пратена от…небитието, а си имаше своя горчива очистителна роля. Тя трябваше да бъде отделена от тази гореща буза възможно най-скоро, иначе риксуваше да се превърне в най-обикновена капка, размазана по нечия ръка и нямаше да изиграе мелодраматичната роля на живота си.

Сълзата се търкулна бавно, но сигурно, поемайки цялата топлина, която молекулите и можеха да понесат, без да се изпарят.

“Кап!” Водната повърхност лениво се размърда, правейки място за новодошлата.

В колата

Автомобилът изстена. Гумите впиха каучукови пръсти в асфалта и оставиха следите на своето преждевременно износване. Късите тъмни дири водеха до спрялото превозно средство, което отдъхна облекчено.

Той седеше, хванал здраво волана. Гледаше право напред. Гледаше отвъд прозореца, беше отвъд прозореца с цялото си същество, сякаш то беше излетяло при набиването на спирачката.

Тя седеше до него. Гледаше право напред. Опитваше се да гледа отвъд прозореца, но не виждаше нищо. Сякаш всичките и мисли и емоции се бяха размазали по предното стъкло при набиването на спирачката.

Те обърнаха глави един към друг, но погледите им се сблъскаха някъде над ръчната спирачка. Ситен скреж се посипа над ръчката.

Зверчето

Понякога малкото тупкащо зверче в теб побеснява, започва да хапе наред каквито тъкани докопа и ги къса ли къса. Сякаш си съществува паралелно с теб, без да му пука, че ти причинява болка, а е създадено, за да ти предава своята неподлежаща на дресировка емоционалност, неконтролируема страст, дива чувственост и опасен жар.

Не вярвам, че обстоятелство или човек е в състояние да те сломи. Правиш го ти самият, позволяваш на зверчето да побеснее.

А позволиш ли, знаете какво следва…Тогава се омаломощаваш, краката ти не крачат уверено както преди, гласът ти започва да глъхне и залиняваш вътрешно. Замязваш на хартиена фигурка, която се килва и от полъха на вятъра дори. И аха да полетиш към земята, когато едно грижливо и нежно пръстче изправя фигурката. И за нула време се превръщаш в грациозната, горда хартиена балерина на храбрия оловен войник. Примерно.

Не е нужно много. Малко грижа и внимание. Значи излъгах. Както грижливото пръстче може с едно погалване на зверчето да го укроти, така може и да го разяри.

Това грижливо пръстче, което усещаш като незаменима подкрепа…появява се толкова неочаквано и незаслужено понякога, направо недоyмяваш с какво си заслужил.