Далас

Тази вечер Иво се връща от Далас. Би трябвало да са приключили хеликоптера. Ето снимки от работата:

Pic

Alice

Алиса стоеше с ръце опрени в панелните стени, с глава притисната до тавана, с присвити към корема крака и се опитваше да се намести в този панелен дом, без да причинява щети. Опитваше се да не си поема дълбоко дъх, за да не помръдне, но усещаше как тялото и се схващаше. Вече не можеше да си даде представа дали са минали няколко минути, няколко часа или години.. Дали тя бе станала прекалено голяма или панелът – прекалено задушаващ.. Помъчи се да си представи, че се свива на кълбо и се превръща в малка топка, която се изтърколява през вратата, по стълбите навън към свободата…но малката топка се оплете в някакви боклуци и спря хода си…

Алиса, все още предстаяща си, че е малката топка навън, а не приклещеното голямо момиче вътре, реши че е твърде неудобно да се оплита постоянно в боклуци и че ще е малка подскачаща топка и на всяко място, на което подскочи, ще изниква цвете.

И топчето подскача ли, подскача и остави една цветна следа след себе си докато една малка мръсна ръчичка не го сграбчи. Малко мръсничко мургаво момиченце с широка усмивка и весели кафеви очи стисна топчето и се затича право през боклуците като ги ровеше така, както навярно всеки един от нас е ровил с крака отронените есенни листа.

Детето се зарадва много на шареното топче, подхвърляше го във въздуха и го улавяше, а когато го изпускаше цвете изникваше на мястото на тупкането. Разбира се, цветето биваше моментално изпотъпкано и превърнато в част от окаляния прахоляк, но какво толкова – нали такава бе играта – просто цветето не беше част от нея.

И все пак, случи се така, че при поредното изпускане изпод топчето изникна едно красиво голямо цвете, което накара дори мургавото момиченце да ахне. Първо му се прииска да го откъсне и да се закичи, че да стане най-красивото. Но след това реши, че ще се грижи за цветето, ще му направи градинка и ще му говори само хубави работи, за да порасте още по-голямо и красиво.

Алиса се усмихна с усилие и отново и се прииска да си поеме дълбоко дъх, да разчупи с ръце тези панелени стени и ако трябва да издиша целия въздух в себе си, но да издуха цялата тази мърсотия.

Алиса стоеше с ръце опрени в панелните стени, с глава притисната до тавана, с присвити към корема крака и се опитваше да се намести в този панелен дом, без да причинява щети. Опитваше се да не си поема дълбоко дъх, за да не помръдне, но усещаше как тялото и се схващаше. Вече не можеше да си даде представа дали са минали няколко минути, няколко часа или години.. Дали тя бе станала прекалено голяма или панелът – прекалено задушаващ.. Помъчи се да си представи, че се свива на кълбо и се превръща в малка топка, която се изтърколява през вратата, по стълбите навън към свободата…но малката топка се оплете в някакви боклуци и спря хода си…

Алиса, все още предстаяща си, че е малката топка навън, а не приклещеното голямо момиче вътре, реши че е твърде неудобно да се оплита постоянно в боклуци и че ще е малка подскачаща топка и на всяко място, на което подскочи, ще изниква цвете.

И топчето подскача ли, подскача и остави една цветна следа след себе си докато една малка мръсна ръчичка не го сграбчи. Малко мръсничко мургаво момиченце с широка усмивка и весели кафеви очи стисна топчето и се затича право през боклуците като ги ровеше така, както навярно всеки един от вас е ровил отронените есенни листа с крака.

Детето се зарадва много на шареното топче, подхвърляше го във въздуха и го улавяше, а когато го изпускаше цвете изникваше на мястото на тупкането. Разбира се, цветето биваше моментално изпотъпкано и превърнато в част от окаляния прахоляк, но какво толкова – нали такава бе играта – просто цветето не беше част от нея.

И все пак, случи се така, че при поредното изпускане изпод топчето изникна едно красиво голямо цвете, което накара дори мургавото момиченце да ахне. Първо му се прииска да го откъсне и да се закичи, че да стане най-красивото. Но след това реши, че ще се грижи за цветето, ще му направи градинка и ще му говори само хубави работи, за да порасте още по-голямо и красиво.

Алиса се усмихна с усилие и отново и се прииска да си поеме дълбоко дъх, да разчупи с ръце тези панелени стени, да издиша целия въздух в себе си, но да издуха цялата тази мърсотия.

Пеперудата

Опърлената пеперуда изви болезнена спирала към земята. Ударът със сухия прах и донесе моментно успокоение, летенето бе толкова мъчително. Усещаше как крилцата и парят и парят и не можеше да направи нищо. Сетне, започна усилено да маха като правеше прашни полукръгове по земята. Всичко бе килнато на 90 градуса и изглеждаше така страшно голямо. Уплаши се, наистина се уплаши, че всичко може да свърши просто ей-така. Започна да пърха все по-усърдно, опитваше да се изправи на крачета и за миг си повярва.

Но в следващият момент се сгърчи от парализиращото парене. Пърхането разгаряше опърлените криле и те постепенно губеха цвета си. Добиваха графитен цвят, а искриците пълзяха към телцето. Парещата болка я обхвана в топлата си прегръдка и в един момент всичко стана искрящо и светло.

Аз съм просто човек

 

“I am what I am” approach

Man is a complete Lord’s creation. Man is what he already is – an imprint of his ancestors, an incredible combination of the DNAs of thousands of people and destinies. Isn’t this simple fact enough to feel self-confident?

In the past I used to believe that I have to improve constantly my personality. I used to read books like these:

But if I should be hounest, I don’t remember anything. Now reading books like these seems to me more or less non-sense. Because as I already said – man is a complete Lord’s creation. So, man doesn’t need reconstruction. Or at least not this worldly type reconstruction – outer intervention in your inner peace.

I’ve seen many people who had read books with the most pretentious titles “How to become master of…”, “The success key to…”, “10 steps to…” , but if I didn’t know this simple fact I would never suggest that they are “masters of…”.

First of all, I have to be happy of what I am. I hate reading rows where Mr. I-know-how-you-feel writes the symptoms of this or that and asures you that HE has the approach of overcoming the thing.

I am what I am and I’m happy with it, so I am not going to become better person if I know the rules of how to master my time. I don’t need to become better person according to some worldly criteria. If I don’t feel satisfied with my punctuality, I’ll find the inner strenght to improve it, because I love myself. I don’t need the support of some know-how books to explore myself. My inborn humanity and intelligence will lead me the best in my efforts.

Well, I have to convince my own cat as well…

just thoughts

I am my greatest enemy. When I take a step with my right foot, my left one trips it up. When my heart wants to scream out, my throat closes up for the words. Who says that everyone knows himself the best? It’s not true. Such kind of complete knowledge is a self-realization, a victory over yourself. I cannot fully realize myself. This means that I have to be objective. How can I be objective towards myself? Self irony is a good approach toward becoming objective, but it’s not enough. Because your soul should be calm and humble, as well. Not seeking what you don’t have. If you’re a seeker, you never can be objective, because you should admit that you’re not happy (if you’re happy, you wouldn’t ask for anything else, right) and human nature wouldn’t allow such a revelation, because human nature isn’t so strong. People live with illusions, although sometimes it’s so obvious how wrong are they.

It’s a common sense that when you realize yourself, you’re fulfilled, so you should be happy. But damn, it so much easier to list the hundreds of things I don’t consider that I am or want to do, instead of list the things I consider myself I am or wanna do.

It’s easier to live with illusions and demand for more and more than staying on a place, reconciling to yourself, being humble and realistic. More or less, we wouldn’t like to admit that life is what is happening now. Life should be something…more beautiful, emotional, meaningful…but life is me. I am life or the way I perceive it.

Ok, we get to the zero point. I am my greatest enemy, because I limit myself. I love myself so much. I don’t wanna suffer, but I don’t know myself that much to be sure that in the new situation I can handle it without any grief. But grief opens the depth of your soul and makes it more humble. If you’re hopelessly sincere in your grief, then you bury one illusion. Every buried illusion is a chance.

дългият път към дома

Огледа се във водната повърхност. Не беше онази изящна, деликатна капка, която си представяше. Не, беше и рано да се влее, не можеше да свърши водния си път в такъв вид, не и сега. Реши да се върне. Летя нагоре и нагоре, и нагоре, и нагоре…Започна да става все по-гореща капка.

След мъничко се озова на нечия пареща буза и осъзна, че всъщност е сълза. Стана и непоносимо топло и се почувства като една предателска малка жалка сълзичка, която не иска да служи на собственика си. Та тя нямаше право, защото не беше някаква си капка, пратена от…небитието, а си имаше своя горчива очистителна роля. Тя трябваше да бъде отделена от тази гореща буза възможно най-скоро, иначе риксуваше да се превърне в най-обикновена капка, размазана по нечия ръка и нямаше да изиграе мелодраматичната роля на живота си.

Сълзата се търкулна бавно, но сигурно, поемайки цялата топлина, която молекулите и можеха да понесат, без да се изпарят.

“Кап!” Водната повърхност лениво се размърда, правейки място за новодошлата.

В колата

Автомобилът изстена. Гумите впиха каучукови пръсти в асфалта и оставиха следите на своето преждевременно износване. Късите тъмни дири водеха до спрялото превозно средство, което отдъхна облекчено.

Той седеше, хванал здраво волана. Гледаше право напред. Гледаше отвъд прозореца, беше отвъд прозореца с цялото си същество, сякаш то беше излетяло при набиването на спирачката.

Тя седеше до него. Гледаше право напред. Опитваше се да гледа отвъд прозореца, но не виждаше нищо. Сякаш всичките и мисли и емоции се бяха размазали по предното стъкло при набиването на спирачката.

Те обърнаха глави един към друг, но погледите им се сблъскаха някъде над ръчната спирачка. Ситен скреж се посипа над ръчката.

Зверчето

Понякога малкото тупкащо зверче в теб побеснява, започва да хапе наред каквито тъкани докопа и ги къса ли къса. Сякаш си съществува паралелно с теб, без да му пука, че ти причинява болка, а е създадено, за да ти предава своята неподлежаща на дресировка емоционалност, неконтролируема страст, дива чувственост и опасен жар.

Не вярвам, че обстоятелство или човек е в състояние да те сломи. Правиш го ти самият, позволяваш на зверчето да побеснее.

А позволиш ли, знаете какво следва…Тогава се омаломощаваш, краката ти не крачат уверено както преди, гласът ти започва да глъхне и залиняваш вътрешно. Замязваш на хартиена фигурка, която се килва и от полъха на вятъра дори. И аха да полетиш към земята, когато едно грижливо и нежно пръстче изправя фигурката. И за нула време се превръщаш в грациозната, горда хартиена балерина на храбрия оловен войник. Примерно.

Не е нужно много. Малко грижа и внимание. Значи излъгах. Както грижливото пръстче може с едно погалване на зверчето да го укроти, така може и да го разяри.

Това грижливо пръстче, което усещаш като незаменима подкрепа…появява се толкова неочаквано и незаслужено понякога, направо недоyмяваш с какво си заслужил.